събота, 29 октомври 2011 г.

Снегът ме издаде, натрупа и спря.

Снегът ме издаде, натрупа и спря.
Следата е ясна и прясна.
Следата е моята бяла съдба,
но съдбата след мене се врязва.

Съдбата ми винаги е била пред мен,
била е гора или мрак,
била е заек, овца и елен,
но никога в задния крак.

Те вече са близо - и говор, и лай,
дълбок е снегът за съдбата,
със зъби държа нейния край,
а другия - държи го гората.

Изтръпнаха зъбите, само вик до гората,
съдбата побягва след мен,
викът ми разкъсва далечината,
викът ми, аз съм спасен.

Гората мълчи. Съдбата мълчи.
Извира под лапите дим.
Ас тях ще се срещнем очи във очи
и този път - един по един.
В.Венев
1985

Виж кой гледа!

Общо показвания