Часът на актьора | Славимир Генчев На Венелин Венев

http://www.4shared.com/mp3/nLmjfVRF/Chasat_na_actyora.html?
Славимир Генчев
На Венелин Венев

Дори и да ти е дошло до гуша,
не можеш вече да напуснеш сцената.
Завесата се вдига
и се спуска
и третият звънец звъни навреме.

Животът бил комедия от грешки,
написана от анонимен старец.
Развива се кълбото й лудешки,
но все по логиката
на характерите.

На себе си сама се киска залата,
когато главният герой се спъне,
и себе си презира,
и се жали,
изкачва върхове,
пълзи по дъното.

Един от ножовете не е дървен,
един от пистолетите е пълен.
Но зрителят нехае кой е сбъркал -
той вижда куката,
и пак я гълта.

И щом напред с краката някой кротко
напусне парфюмираната зала,
това не е прищявка на перото,
това е също част от ритуала.

Не, аз не проповядвам фатализъм.
Бори се за невидимия смисъл,
смъкни си кожата -
все пак е риза,
търси стоманения нож на риска.

Какво че след трагичните етюди
тълпата ще мълчи
в посредствен шок?
Тя и до днеска, бедната, се чуди,
на незаконния ти монолог.

http://www.screencast.com/t/3Eig4dcA3hr

Разказвачът на приказки.

Разказвачът на приказки стопли ръцете си,
после седна зад сребърното пиано.
Усмихна се тихо - в снега цъфна цвете.
Петел се обади - бодър и ранен.

Звездите примигнаха. За миг ослепели
от космичния влак, пълен с Надежда.
Душите на Марс станаха бели
и към Земята светло се вглеждаха.

Разказвачът на приказки се засмя откровено.
Откровено захвърли зимния шал.
Откровено засвири, откровено в зелено.
И просто започна нощният бал.

Сърцето окичено полетя във Всемира.
Затанцува с Разума под небесен тромпет.
Сътвори се и Силата, бебе немирно.
А татко Мечта летеше отпред.

После той седна в снега, до комина.
Прегърна децата си в своите шепи.
И всичко това насън им премина,
на човеците земни. Подобно на шепот.

Разказвачо на приказки,пак петел кукурига.
Преброява зърната на Млечния път.
Здрасти, Човеко. И добра стига.

Няма смърт, разказвачо, няма смърт.

В.Венев
1985

Навън реве безумстващото време.

I.

Навън реве безумстващото време.
Аз съм потънал в демократска умора.
Сменям Къща за капка Доверие.
Значи къщата сменям за Хора.

Ние сме малки двуноги. Които се търсят взаимно.
Ние сме Зрители. Наречени още - Публика.
Когато сме вкупом, сме група от Хора предимно...
Които от публика се превръщат в Ре - Публика.

Няма Фа - Публика. Нито пък Публика - Сол.
Има само Ре - Публични аплодисменти.
Кой смее да каже: - Кралят е гол!
И седим в Ре - Публичните апартаменти.


II.

"Ре - Публиката е основа за ново развитие!
След нея, след Време ще има Ла - Публика!
Акогато достигнем за всичко покритие?
С достойнство ще станем Тра-ла-ла-Публика!"

Навън реве безумстващото време.
Аз съм един уморен наблюдател.
Щом съм такъв? Значи съм Бреме!

Я по-добре направо: Предател!

В.Венев
1979

Човече, ти, който си в лодката.

Човече, ти, който си в лодката.

И се любуваш как бяга брегът...
Не забравяй веслата, не забравяй водата...
Човече, имаш си път...


Човече, ти, който си в лодката.

Доволен от скоростта.
Доволен от силата, гребеш настървено.
Човече, погледни към брега.


Човече, ти, който си в лодката.

Завиждащ на птичия бяг.
Разбиващ вълните, прегръщайки вятъра.
Човече, виж има ли бряг...


Човече, ти, който си в лодката.

И искаш да стигнеш неоткрития бряг.
Послушай, човече,
не чуваш ли вече
на Времето лудия смях...

В.Венев
1980

***

I.

Здравейте, курви. Привет, хомосексуалисти.
Добър вечер, денонощни магазини.
Спокойно, остарели Оптимисти.
Оптимистично, Времето ви мина.

Дойдохте. Победихте. Дадохте.
Сега достойни срещате паради.
Любов цари. И няма гадове
по нашите излъскани площади.

А аз със свойта Мара ще разкъсам
на вечерта перверзната обвивка.
От рамката ме гледаш свъсен...
Завиждаш май на тази свивка?



II.

От мисъл за народа наедряли.
Обвити в тайност и във страх.
Къде са тези ваши идеали,
за които сто пъти умрях?

- Привет, Жанет. Кажи ми здрасти.
В ръката си държа зелено.
Два часа струва твойто щастие.
Цял живот е моето Студено...

Увиснали в заслужените луксове...
И "неразривни" с думата "народ"...
На мъртвите ядете пулса им
в един Измислен Мъртъв Ход.


III.


Видяхме Белене. Видяхме Кенеди.
Видяхме Картър. Нещичко видяхме...
Бон джорно, Мими. Как си? Как си ти?
И помниш ли кога преспахме?

Здравейте, курви. Привет, хомосексуалисти.
Добър вечер, денонощни магазини.
Спокойно, мили Млади Комунисти.
Октомври седемнайсета мина.

В.Венев
1980

Снегът ме издаде, натрупа и спря.

Снегът ме издаде, натрупа и спря.
Следата е ясна и прясна.
Следата е моята бяла съдба,
но съдбата след мене се врязва.

Съдбата ми винаги е била пред мен,
била е гора или мрак,
била е заек, овца и елен,
но никога в задния крак.

Те вече са близо - и говор, и лай,
дълбок е снегът за съдбата,
със зъби държа нейния край,
а другия - държи го гората.

Изтръпнаха зъбите, само вик до гората,
съдбата побягва след мен,
викът ми разкъсва далечината,
викът ми, аз съм спасен.

Гората мълчи. Съдбата мълчи.
Извира под лапите дим.
Ас тях ще се срещнем очи във очи
и този път - един по един.
В.Венев
1985

Аз няма да видя Париж.

АЗ НЯМА ДА ВИДЯ ПАРИЖ.
Под мостовете на Сена пада мъгла.
Мъгливо е и моето въображение.
Аз съм на мост над Перловската река
и ловя измислени отражения.


АЗ НЯМА ДА ВИДЯ ПАРИЖ.
Забързани токчета чукат в душата ми.
Сякаш коват моята представа.
Минават по Шан-з-Елизе, свиват наляво...
...Излизат на Сливница и там остават.


АЗ НЯМА ДА ВИДЯ ПАРИЖ.
Минават сезони, безвъзвратно загубени.
Водата е друга под моите Мостове...
По Раковски вървя. И гледам учудено...
Бях снощи в Париж. А тук съм на гости...


АЗ НЯМА ДА ВИДЯ ПАРИЖ.
Довиждане, мост. Довиждане, Перловец.
Подсвирквам си песен на Азнавур.
Колко ли пъти съм бил във сърцето си...
С теб. Във теб. Пари, мон амур...

В.Венев
1979

Изчезваме! Потънали във удоволствия.

Изчезваме! Потънали във удоволствия.
Дори на 111 хиляди квадратни километра!
Понесли сме си тихо костите.
И няма кой да ни направи Сметката.

Объркани. Компасната стрелка
съвсем паралитично сочи Изток, после Запад.
Удобно спрели сме Света...
Дори Галактиките нас ни зяпат...

Доволни! Примираме от злоба
към собствените съхранени мутри.
Щастливи тикаме към гроба,
последното си Нежно Земно Утро.

Страхливи. Стиснали сме здраво
късчета Измислени Понятия...
А Времето размазва ни кораво
и се превръща във разпятие.
В.Венев
1979

Струвам

Струвам...
Два погледа. Едно докосване.
Една ракия. И два острова.
Три думи. Пет спомена.
Една целувка. Сълза отронена.

Един приятел. Сто изстрела.
Шест камъка. Вода избистрена.
Жена единствена. Любови доста.
Самотна къща с много гости.

Дъждовна капка. Човешки говор.
Проклета мисъл. И мисъл нова.
Ръка за поздрав. Усмивки встрани

Елой, Елой, Лама савахтани.
В. Венев
1979

С теб

Мре населението от рак и инфаркт,
от нарушено стомашно отделяне,
от земетръси, от полуполов акт,
а ние със теб се разделяме.

Полудяват от труд, или от жилища,
или от данъци са просто разстреляни.
Вървят по алеите - не човеци, а страшилища,
а ние със теб се разделяме.

Самотата пищи по кина и по къщи,
природата върши своето определяне.
Вият кучета, небето се мръщи,
а ние със теб се разделяме.

Ще увисне земята на сребърна нишка,
някой ще викне: "Човеци! Горещо е!"
Ще изчезне във времето и стон, и въздишка.
... а с теб защо ли се срещнахме...

Венелин Венев

От есента или така, защото...

Земята просто пак оплешивява.
Единствено пред стаята дървото.
На моя спомен - зелено все остава.

Променят се и облаци. И хора.
Един остава малък. Друг - огромен.
Подсвирква ми с Надежда в двора
зеленото дърво. На моя спомен.

Отиват си Любов и Време.
И детство, в сълзи потопено.
Все още си е мойто стреме...
Ина спомена - Дървото ми зелено.

И минал през Света Съвсем Случайно.
Но не случайно зъл и гонен...
Ще пожълтеят тихо, даже малко тайно.
При зеленото Дърво на моя Спомен.
В.Венев

... И пак с очакване за смърт.

Венелин Венев е роден в София. Публикува стихове от ученическите си години - "Средношколско знаме", "Родна реч" и др. Много от стиховете му се придружени от собствена музика. Има доста театрални спектакли с негови песни. Както сам казва: "От 1987-1988 година започна голямото мълчание." Оттогава единствената му проява са два "досадно дълги"концерта по радио "Свободна Европа" - септември и ноември 1990г.

На Венелин Венев от Венелин Венев - за тихото презрение, което цари помежду им!

КОГАТО ДОЙДЕ ДЕНЯТ НА ОТКРОВЕНИЕТО.
И вместо улици ще има лава.
И небето ще бъде пълно с презрение.
Къде ли ще си ти тогава,
Венев?

Когато в този ден на самоотричане
ще видим, че нищо не остава.
Че злобно даже сме обичали.
Къде ли ще си ти тогава,
Венев?

Не може да не дойде този ден.
Пречистващ гърлото за хляба.
Жесток като сълза. Като съдба студен.
Къде ли ще си ти тогава,
Венев?
Денят, в който много скоро
ще бъде ясно кой кого предава,
почуква по вратите, мили хора.

Къде ли ще са те тогава,
Венев?
В.Венев
1981г.

Часът на актьора

На Венелин Венев

Дори и да ти е дошло до гуша -
не можеш вече да напуснеш сцената.
Завесата се вдига и се спуска
и третият звънец
звъни навреме.
Животът бил комедия от грешки,
написана от анонимен старец;
развива се кълбото й лудешки,
но все по логиката
на характерите.
На себе си сама се киска залата,
когато главният
герой се спъне,
и себе си презира,
и се жали,
изкачва върхове,
пълзи по дъното.
Един от ножовете не е дървен,
един от пистолетите е пълен.
Но зрителят нехае кой е сбъркал:
той вижда куката,
и пак я гълта.
И щом напред с краката някой кротко
напусне парфюмираната зала,
това не е прищявка на перото;
това е също част от ритуала.
Не, аз не проповядвам фатализъм:
бори се за невидимия смисъл,
смъкни си кожата – все пак е риза,
търси стоманения нож на риска.
Какво че след трагичните етюди
тълпата ще мълчи
в посредствен шок?
Тя и до днеска, бедната,
се чуди
на незаконния ти монолог.
Автор: Славимир Генчев
За съжаление Часът му не настъпи приживе... Kадявам се Часът му да настъпи сега, когато ние, които го познавахме, ще припомним за него, а другите ще го открият и обикнат!
(От стихосбирката „Перо от огъня”, 1989 г.)

За Венелин Венев, за младите някога поети и за още неща - автор Славимир Генчев

Преди няколко дни качих в другия си блог (slavimirgenchev1953) едно свое старо стихотворение, посветено на Венелин Венев - мой приятел актьор, белетрист, поет и бард, който ни напусна прекалено рано. Оказа се, че има хора, които го познават, което ме зарадва. Но очевидно за мнозина той е напълно неизвестно име.
Реших да напиша нещо за Веньо и в тази връзка се поразрових из архива си (доста е набъбнал с годините!). За моя радост намерих негово представяне с два къси разказа в излизащото някога списание "Художествена самодейност", където работех по това време (1984-1988).

Открих и стихотворение от Валери Калонкин - също отишъл си много млад, посветено на Венелин и публикувано в друг брой на списанието, както и стихотворение от Владимир Левков - също поет и бард, един от основателите на бард-общността у нас, напуснал ни млад през 1994 г.

Сп. "Художествена самодейност" бе издание на Центъра за художествена самодейност към Комитета за култура. Тъй като - както го "издава" името му - то не беше от най-"престижните" по времето на социализма литературни издания и напливът към него не бе толкова голям, на страниците му без проблем намираха място творби на млади автори (но още неиздали книга!) от цялата страна.
Всички те иначе трябваше да чакат с години, за да видят отпечетани свои творби във вестници и списания като "Пулс", "Пламък", "Народна младеж"; да не говорим за "Септември" или "Литературен фронт" - там територията бе окупирана от стари и утвърдени автори, каквото и да значи това ;)))) Мога да кажа, че поради тази причина списанието не се следеше толкова строго от невидимата цензура и затова нерядко тук виждаха бял свят доста пиперливи творби.
.............................................................................
Ето как в "Художествена самодейност" под рубриката "Представяме ви" публикуваха свои творби мнозина начинаещи тогава млади поети и белетристи, които аз удпявах да "издиря" (било чрез познати литератори, било чрез Георги Черняков - художествен ръководител на Кабинета на младите писатели-студенти към Централния студентски дом на културата - София, в който членувах като студент и където се сприятелих с мнозина от днешните утвърдени вече поети и писатели на България.
След като се уточнеше името на съответния млад автор (само ако творбите му притежаваха сериозни художествени достойнства), трябваше да се осигури и кратка бележка за него и творбите му от известен или поне по-утвърден автор - и ето, на трета корица на списанието грейваше цикъл стихове на поредния творец!
Тогава всички бяха много благодарни и искрено се радваха на тази своя често пъти първа публикация в национално издание с голям тираж, разпространявано в цялата страна.
Предлагам ви няколко публикации от това славно издание; ще останете изненадани кои творци са "минали" през него.
И далеч не бяха само те!

Не си отивай, любов!

Не си отивай, любов,
нарисувай ми лято!
в този зимен, отчаян сезон.
И нощта нарисувай светла и свята...
Не си отивай, любов!

Не си отивай, любов,
пролетта нарисувай -
като спомен за дъжд и за сън.
Като остров, към който все плувам...
Не си отивай, любов!

Не си отивай, любов,
есента не забравяй,
нарисувай я гола и умна.
И следи нарисувай, които аз съм оставил...
Не си отивай, любов!

Аз си тръгвам, любов,
няма време, нали?
И не плача. Аз съм готов.
Бях тук, бях със теб. Аз си тръгвам, но ти...
Не си отивай, любов!
Венелин Венев

Линк към тази песен: http://soundcloud.com/deni_deliverska/track-12536

Венелин Венев - актьор, поет, белетрист, автор и изпълнител на песни.

Един почти непознат, но безумно интересен като стил и изказ български поет, белетрист, музикант и актьор! Иска ми се повече хора да се докоснат до Венелин Венев! За съжаление, Вено вече го няма между нас, но творбите му ще радват още дълго време със своето оригинално калейдоскопче от цветни емоции! Този блог е посветен на този адски талантлив и за съжаление, рано напуснал ни творец! Поезията му е колкото гражданска и социална, толкова и чувствена... И най-важното - простичка и непревзета, грабваща от пръв прочит. Като актьор, Венев също има своя сериозна реализация, играл е в театъра и е изпълнявал роли в три филма (1. Да обичаш на инат (1986) 2. Тази хубава зряла възраст (1985) 3. Вибрации (1984) в ролята на Железаров). Неудовлетвореността му е била не толкова творческа, колкото обществена и политическа - терзания на един буден и мислещ човек, зареден със социалната ненавист на една лична дистанция и погнуса от празния суетен шум на общественото и политическо „тържище”. Надявам се много млади хора, ценители на стойностното да го открият и обикнат!